Не става само с искане

Всяка малка история започва с една голяма мечта. Вярвам, че ако хората прекарват поне половината от времето в което се оплакват мечтаейки, ще бъдат много по-щастливи. И полезни 🙂

Това е нещо като право на отговор относно една публикация във www.varnautre.bg

„Младите, образовани и … безработни“ хора в България предпочитат да се оплакват. Поне докато не емигрират (всъщност по тяхната терминология са „принудени да избягат“ или направо са си „прогонени“). Мен все още никой не ме е изгонил от България. Имам много приятели, които също решиха да останат. И се борят.

Тук някъде ще полетят крилатите фрази „умните и талантливите отдавна са в чужбина“, „у нас остават само мързеливите и посредствените“ и т.н. Да подминем с мълчание. Светът е прекалено малък, а ние сме една шепа народ, за да се делим на българи и емигранти. Всеки се чувства добре някъде, успява някъде и където и да се намира се бори.

Ако не си готов за битка, няма смисъл да мечтаеш.

Младите (а и не толкова младите) хора у нас са тъжни, защото работодателите не ги наемат, ако ги наемат им дават малки заплати с които са принудени да мизерстват … или да си търсят късмета другаде.

Защо се получава така?

1. Образованието
– около 50 университета. Годишно се приемат повече студенти, отколкото е броят на завършавщи средно образование. Та, какво точно означава висшист? От кого е по-висш – от тези, които отпадат още в средното образование ли? Ами специалностите, учебните програми, преподавателите – дали са на ниво за голям бизнес и големи пари? Колко студенти ходят на лекции редовно дори да знаят, че в края на семестъра няма да има заверки и т.н. Страхът, а не желанието да се научат важни неща е в основата на висшето образование. На изхода има хиляди дипломирани хора без ясна идея какво искат, могат и трябва да правят.

Да не говорим за магистърските програми.

2. Работата – как си избираме работа? Ако е „по специалността“ значи супер. Хубаво е да има заплата. Колегите да са готини. Да е весело и спокойно. Ако може да не е много отговорна. Всъщност търсенето на работа е много хаотичен процес. Има едни сайтове с обяви, пращат се cv-та на килограм и се чака някой да отговори отсреща. Всеки се чувства достатъчно квалифициран, за да започне работа навсякъде. Или по-скор знае, че нищо не знае и където и да започне ще се учи от а,б … Не съм работодател, но ми се е случвало да набирам хора. Винаги е хубаво да чуеш поне няколко аргумента, защо кандидатът иска да работи точно при теб. Ама извън изброените горе.

3. Стажовете – добре, това трябваше да е някъде между образованието и работата. Трябва да се ходи на стажове. Няма по-пряк път към добиването на умения, трупането на опит, запознаването с важни хора и … набирането на самочувствие. Ако търсенето на работа е хаотично и просто искате да започнете от някъде – ОК. Но стажът поне си го изберете по любов 🙂 Или поне да е достатъчно релевантен спрямо това, което искате да правите. Нищожно малко са топ компаниите, които следят развитието на определени студенти и в удачния момент сами им предлагат стаж или работа.

4. Фирмите – повечето са малки. Борят се за оцеляване в последно време. По-скоро са в обслужващата сфера, отколкото да създават реален профукт. Иска им се, но нямат чужди пазари. Политиката с кадрите си е политика на шефа. HR стратегия липсва, няма и ресурси за такава. Обикновено няма ресурси и за много други неща – дори и за високи заплати :). На който не му харесва тази реалност може да си направи фирма и да постигне много повече. Има свобода на стопанската инициатива. Ще стане шеф, ще забогатее и ще дава много високи заплати. Или пък да заложим на работа в държавната администрация?!

5.Човекът – здрав, прав, млад и даже образован. Можеш ли да си без работа ако имаш страст към нещо? Ако имаш идеи, планове и цели какво те спира, за да не ги преследваш? Идеята е, че не бива да се търси обява за работа, а компания с която искаме да работим. Не искаме да ни поканят на интервю, а да отидем на бизнес среща на която да се представим. Не търсим работодател, а партньор с повече опит, умения и ресурси.

Големите истории започват с преследване на поне една мъничка мечта. Както и да е – важното е да има мечта.

Моята мечта е винаги да имам за какво да се боря.

Аз съм Денислав Георгиев

Баща съм на две деца. Приятел на всеки, който е готов да гради въпреки обстоятелствата. Съвети давам само на тези, които ги поискат. Занимавал съм се с дигитален маркетинг, спортен мениджмънт, младежки политики, бранд журналистика и развиване на публични взаимоотношения и репутация. Обичам да чета. От края на 2015 г. съм изпълнителен директор на Ботев Враца.

януари 12th, 2011 by

.