Румен Колев – спортен психолог

Работя с Румен по няколко проекта. Той е един от малкото хора у нас, който държи да си заслужи „титлата“ спортен психолог. Има богат опит в работата с подрастващи, хора в рискови групи и разбира се спортисти. Именно той ще бъде й консултант в детски спортен клуб Юначе, когато родителите потърсят съвет по темата. А въпросите към един спортен психолог започват да валят още преди детето да е започнало да спортува.

rumen-kolev-sporten-psiholog

 

КАК ДА ИЗБЕРЕМ СПОРТ ЗА ДЕТЕТО СИ?

Патетични постановки от типа на „здрав дух в здраво тяло и „спортът за един мирен свят” са излишни. Колко важен е спортът и упражняването му, неговоте разнопосочно и многопластово влияние, както и ползите са отдавна проучени и доказани. Приемаме, че просто се чудите откъде и как да започнете, решени да „запишете” детето си да спортува.

Нека започна с реална случка от реалното ми ежедневие, на която, както се казва, станах неволен свидетел, бидейки в съблекалнята на софийски басейн. Баща и неговия син (очевидно, викаше му „тате”) на около 4-5 годишна възраст. Бащата помага на детето да се екипира плувно със завидна любов и старателност и най-завидния трепет в гласа, който помагаше диалогът между тях да върви като на филм. Детето бе позитивно и внимателно асистираше на татко си във връзка с „екипировката”. След като бяха готови, бащата хвана сина си за ръка и се понесоха със заряд към басейна.

Наистина буквално 3 минути по-късно се разминахме, аз на път за басейна, те обратно. Детето – рев, бащата – млъквай, лигльо гаден. Детето – продължи да се дави от рев, бащата продължи с гневната груба тирада и обяснението, че никога повече кракът му няма да стъпи на басейн с него, почти привлачвайки го обратно към съблекалнята, явно като част от пътя обратно към вкъщи.

Нещата се бяха обърнали гръмко на 180 градуса, просто така, без причина, дали? Защо отделям толкова занимателност на тази случка?

В крайна сметка, колкото е значимо, какво и как да правим, действително не по-малко значение има и това какво и как да НЕ правим. И без значение от предисторията на бащата и сина, без значение какво точно се е случило, макар да имам хипотеза, съдейки по съвършено ненамокреното тяло на детето… без претенции за абсолютна меродавност, в крайна сметка такова родителско поведение и отношение едва ли може да очаква да е полезно под каквато и да е форма. Просто казано – не правете така, а спрете и помислете, явно нещо се е объркало по оста – детето ми започва да спортува и явно има реален проблем това да се случва, отвъд „така му е кефнало на малкия”.

Румен с Отбора на Надеждата на Световното първенство в Полша

Мислех си, че целейки се в идеалния вариант за спорт, може би е ОК да си зададем повече въпроси, съответни на родните схеми и стандарти, отколкото да търсим готови отговори, някои, от които, далеч от ежедневните ни потребности. Можем ли да дадем отговори на питанията:

По-важно е аз как виждам нещата и правилния спорт или интуицията на детето?

Съответно: Склонни ли сме да „рискуваме”, доверявайки се на неговия избор?

И все пак: Добре е да подкрепим детето, ако има интерес в конкретен спорт, като имаме предвид огромната важност на баланса между желанията и възможностите му. От една страна да успее да се удовлетвори вътрешния му порив, от друга – същият този порив да не доведе до психическо сгромолясване, ако не срещне съответност с потенциала на детето. В този ред на мисли, ако има равносилни колебания за различни спортове, по-скоро да подкрепим този избор, за който сме запознати, че в него детето чисто практически се справя по добре

Индивидуален или колективен спорт?

Съответно: Как се чувства по-добре детето ни, само или в група? Ако отговорът е „само”, ако е по-интровертно и вглъбено, желаем ли да го конфронтираме с тази му характеристика, като насърчаваме избора за колективен спорт, като опитаме да го „социализираме” повече, да моделираме повече умения за екипност?
Или пък желаем да запазим комфорта му и чувството за сигурност и по-голяма доза спокойствие, тласкайки го към индивидуален спорт? Възможно ли е така да развиваме егоистична природа в детето и възможно ли е това да му даде отражение в развитието му като личност?

И все пак: Чрез участието си в колективен спорт детето неминуемо среща различни поведенчески модели в лицето на съотборниците си (и не само), което по принцип е ценно и дава възможност самото то да допълва и развива подобни роли и модели, формирайки себе си много по-широкоспектърно. Отделно, прословутата „работа в екип”, все по-основополагаща за динамичното време и взаимоотношения, в които живеем и без наличието, на което качество всеки работодател очевидно няма намерение да ни вземе на работа, ако съдим по самите обяви за работа.

Относно индивидуалния спорт – безспорно и той носи активи към характера на детето, помагайки му да управлява стреса и да се старае да дава най-доброто от себе си под напрежение. Да затвърди и развие своята упоритост и всеотдайност ( като се има предвид, че в играта ще разчита само на себе си), увереност (като се има предвид, че при успешни изяви ще вярва, че то и само то ги е предизвикало), самочувствие (като се има предвид, че индивидуализмът сам по себе си загатва за „оправност” и липса на зависимост).

В съблекалнята преди мач по футзал на Танг Ра

Съобразяваме ли физическите данни на детето си?

Съответно: Как те биха му помогнали или ще му пречат в избрания спорт, възможно ли е това?
И все пак: Всички знаем, че съществуват спортове, в които физическите ти параметри могат да бъдат твой огромен плюс, респективно – сериозен минус. Наивно би било да се подцени този факт, макар успешни изключения на алогични за даден спорт фигури да съществуват. Добре би било да съобразим все пак обстоятелството, че дете с по-фини данни изначално е по-малко подходящо за боен спорт, просто като пример. А освен чисто спортния му неуспех, съвсем не е за изключване евентуалното последствие от намразване на спорта като цяло и себевъзприемането си като аутсайдер в тази среда, а и не само в нея. Консултация с личния лекар на детето изобщо не е излишна, ако спортът и активността в него е по-специфична, имайки предвид възможни рискове за противопоказна за текущото физическото състояние на детето дейност или също така хронични здравословни проблеми.

Мислим ли още от началото, преди да е започнало, да тласкаме детето да гони професионален път в спорта?

Съответно: Даваме ли си сметка как поведението ни през тази призма би могло да повлияе на детето?
И все пак: „Болни амбиции” е най-популярното и често срещано определение в публичното пространство, отразяващо нагласите, поведението и отношението на определен кръг от родители, чиято явна или скрита цел е да направят от децата си перфектните професионалисти. Такива, които да печелят много пари, да се радват на блестяща кариера с огромна слава, и нека си го кажем – такива, които да поуспокоят неудовлетворението им от нереализирани лични цели през годините. Вярата и подкрепата в стремежите на детето за „високо спортно майсторство” са много важни, но в крайна сметка треньорите (поне по презумпция), които се занимават с него, притежават набито око и усет за специалния талант и знанието какъв да е пътят на развитието му. Нека оставим те, в комбинация с трудолюбието на детето и времето да решат ребуса с кариерата и да предотвратим влошаване взаимоотношенията на всички участници.

Какви са опциите на района/селото/квартала/града, в който живеем, какви са нашите опции?

Съответно: Съществува ли риск любовта към дадения спорт да се окаже не по-голяма от дистанцията до мястото, на което се практикува спортът и това да откаже детето?
Възможно ли е свенливостта, свитостта на детето и транспортните канали да му попречи то да се добере до стадиона/залата? А после да се върне? Имаме ли възможност да отделяме от своето време, за да помагаме в това и готови ли сме да го правим?
И все пак: Знам за немотивирани родители да се въвличат по този начин с техните деца, които имат огромно желание да спортуват. Дефицитът на това детето да е „отракано” и да шари из пространството безпроблемно и нетравматично често бива пренебрегнат и незаслужено подценен. Вменявайки отговорност и дори вина за това, че децата им не са в състояние да организират изцяло логистиката около спортуването си, немалко родители ги лишават изобщо от възможността да почнат да спортуват или да продължат, ако вече са започнали. Едва ли това е справедливо към тях.

Доколко избраният спорт е популярен в страната ни, тя инвестира ли в него и виждат ли се перспективи за развитието на детето ви? (може би твърде претенциозен въпрос)
Съответно: Ако детето притежава безспорно доказуеми, огромни качества и заложби в даден спорт и има реални изгледи и препоръки от специалисти то да се концентрира сериозно в него, а пък въпросният спорт се споменава в спортните новини веднъж на високосна година…? Ако за практикуването му няма дори елементарни традиции и условия?
И все пак: Няма как – преценете сами, на място, според ситуацията.

По конкретно: Може и да не звучи като новост, но успешно канализиране на агресията в децата под формата на циливизационно занимание (сублимация) би било именно избора на спорт, който предполага стълкновения, облечени по един нормален и обществено приет начин. Изборът в това отношение е голям – многобройните бойни изкуства, бокс, борба и т.н. Масово сме свикнали да го наричаме – „да си изразходва негативната енергия”.

В допълнение: Едва ли би се нарекло погрешно, ако се поинтересуваме как в родословното ни дърво и преките ни родственици стоят нещата със спорта и как спортът стои с тях. Съществуват изследвания в подкрепа силата на генетичния фактор в тази посока, а и в реалния про- и непрофесионален спорт доста често сме свидетели на успешна приемственост между родител и дете в един и същ спорт.
И още: Добър вариант е преди да се закупи екипировка за съответния спорт да се убедим, че има изгледи или вече трайно е събудил интерес в детето. Често не е толкова трудно да се тества как детето се увлича и дали действително се увлича в спортове, които не изискват специални обстоятелства – винаги можем да го заведем на басейн, да поритаме топка с него в двора/зад блока или да постреляме в коша на баскетболно игрище, преди официално да се вземе решение за записването му в дадения спорт.

Финал: Със сигурност темата за избор на даден спорт за детето в огромен процент касае и финансовия капацитет на родителя и си давам сметка, че този аспект съвсем не е от маловажните. Дискусия и „съвети” в тази посока ми се струват несъстоятелни, най-малкото поради акцента на темата и най-много поради строго индивидуалната ситуация при различните родители. Бих призовал обаче, замисляйки се за смисъла, и по-скоро приоритетността да запишеш детето си да спортува, всеки попаднал в тази дилема да помисли най-вече за трайната инвестиция в здравето – безспорно най-ценното благо. Благо, което едва ли отстъпва на предимството от притежанието на скъп мобилен телефон или друг писък на технологичната мода, „фешън” дрехи или дори известен компромис за сметка на лично удоволствие на самите родители. Бъдете сигурни, че спортът дава структура и среда, трансформираща се в любов – два базови стълба, които да държат детето ви в неговото развитие и да му служат като патерици в прехода през трудните пубертетски и юношески години. Без значение колко успешен спортист ще е то. Огледайте се и ще го забележите.
Накрая – и нека не забравяме, че категорията „спорт” обединява под шапката си, както карате и футбол, така и авиомоделизъм и шахмат…:).Дайте шанс на детето си да бъде себе си. Нека то само усети, преди всичко спортната посока, в която да се развива – вкарвайки в употреба тялото си по един или друг начин.

 

Аз съм Денислав Георгиев

През годините съм се занимавал с дигитален маркетинг, спортен мениджмънт. младежки политики и бранд журналистика. Обичам да чета. Днес съм изпълнителен директор на Ботев Враца с акцент развитието на младите таланти в школата на клуба. В свободното си време консултирам млади футболисти в първите им стъпки като професионалисти. Баща съм на две деца 🙂

ноември 14th, 2013 by

.