февруари 24th, 2016 by Денислав Георгиев

Една от най-глупавите български поговорки гласи: „Не ща акъл, пари ми дай“. За съжаление много организации у нас са достатъчно арогантни, за да следват тази максима. На границата между безотчетния социализъм и войнстващия популизъм. И логиката им е желязна:

„Нашият продукт е толкова гениален, че малцина го разбират и се възползват от него. Той е твърде елитарен, за да бъде масов и следователно е твърде скъп, за да могат ценителите му да си позволят реалната му цена. И за да има какво да оценяват ценителите, цялото общество трябва да плаща…ама не пряко с пари от джоба си за билет, а непряко чрез общинския или национален бюджет.“

ivta_350x260.gif

Тук идва и най-логичният довод: „Обществото не може без култура, изкуства, спорт, граждански сектор и т.н. Някой трябва да се занимава с нещата, от които не се печелят пряко пари, но които са важни за развитието ни и за възпитанието на децата.“ И все пак някой трябва да плати за тази благородна работа, защото все пак тези, които я работят трябва да живеят достойно.“

Възможностите са няколко – преките потребители да си плащат, частен инвеститор да вложи средства, някой меценат да си достави удоволствие като вземе под крилото си дадена организация или… данъкоплатците, които не ползват продукта/услугата но солидарно харчат за нейното съществуване.

С годините се е доказало, че истината е някъде там. Трябва да се намери компромисно решение. Преките потребители да се ангажират, обществото малко да помогне и да се намери меценат или фирма, които също да участват в проекта. Звучи ясно, но тук се появява дебелата червена линия. Тя дели организациите, които работят от тези, които ги мързи. Първите намират начин да увеличават собствените си приходи, а други намират извинение да не го правят. Обикновено, защото са твърде заети да бъдат елитарни.

Разбира се при повдигане на въпроса за собствените приходи, най-често следва стандартен отговор: „Няма пазар, хората нямат пари, стигнали сме максимума на своите клиенти и цените към тях. Всяка допълнителна стотинка е свръх усилие.“

Тук си задавам смятам логичните въпроси:

1. Ако първата група – преки потребители – е много малка?

Къде е границата между популярното или виртуозно изкуство (което лесно се продава, защото е създадено според пазарното търсене или наистина е уникално качествено) и бутиковото изкуство, което се създава за твърде отбрана аудитория? Къде между двете крайности е това, което хем няма достатъчно публика, хем е достатъчно значимо и заслужава обществото да го финансира дори и без да го ползва пряко?

2. Ако първата група – преки потребители – е твърде бедна?

Да приемем, че културният продукт се произвежда във Враца. Най-бедният регион на ЕС. Да кажем, че хората, колкото и да имат желание, не могат да си позволят да харчат малкото си пари, за да гледат опера или балет всеки месец? Не е ли логично да си помислим, че при толкова слабо платежоспособни преки клеинти следва да приемем, че и обществото (т.е. бюджетът на общината) също е малък и не може да си позволи да отделя много средства за този продукт?

3. Ако все пак е важно?!?

Разбира се има вариант, в който хората са много бедни, бюджетът е малък…но все пак обществото много обича балета. Тогава то само намира начин, да го финансира. Намира спонсор извън общността, убеждава най-заможните си членове да подпомогнат начинанието допълнително и т.н.

4. Или може би има и друго решение?

Общността цени балета, но не може да си позволи да ходи всяка седмица на представления. Има ресурс за 3-4 постановки в годината. Тогава или се организира и посещава балетен спектакъл на друго място, или кани добри балетни постановки няколко пъти в годината. Докато забогатее.

AF_Eng_RGB_LARGE

5. Какъв е реалният проблем?

Когато една общност много държи да придобие нещо, то тя намира начин да го получи. Реалният проблем, е когато няма общност, която реално стои зад дадения продукт, но има общност, която много държи да го създава.

Да кажем, аз и моите приятели много държим да играем балет. Но освен това държим да сме професионални балетисти. Да си имаме зала, сценографи, декори, хореогрфи, озвучители, осветители, гримьори, чистачки…че даже и директор. И да сме си професионалисти. Пазарната реалност не ни интересува. Ние искаме да се издържаме от балетното си майсторсво и освен това някой да издържа семействата на изредените в предното изречение хора.

Аз лично стигам до един твърде логичен извод. Този, който създава продаваем продукт – печели и живее добре. Този, който създава добър продукт, старае се, но не намира достатъчно публика – получава малко помощ от общността. Този, който твори за себе си и единствената му публика е приятелският му кръг, а пазарът не го припознава, има цели два избора пред себе си.

Или започва да прави нещо, което е ценно за повече хора.

Или продължава да се забавлява за собствена сметка.

Няма да е професионалист, а ще е доброволец/аматьор/самодеец. Ще печели парите си от друг бизнес, а ще репетира и ще поставя балетните си спектакли като хоби. Приходите от билети ще покриват преките разходи и евентуално ще остават пари за почерпка с колектива. Икономиката печели двойно. От една страна този явно талантлив човек ще влага енергията си в нещо продуктивно и ще печели добре от него. А допълнително ще бъде и артист, който ще радва своята публика и ще си изкарва допълнителен доход под формата на скромни хонорари. Без обществото да има непреки разходи за това.

Май звучи твърде разумно?

Аз съм Денислав Георгиев

През годините съм се занимавал с дигитален маркетинг, спортен мениджмънт. младежки политики и бранд журналистика. Обичам да чета. Днес съм изпълнителен директор на Ботев Враца с акцент развитието на младите таланти в школата на клуба. В свободното си време консултирам млади футболисти в първите им стъпки като професионалисти. Баща съм на две деца 🙂

Posted in АрТ, Остросоциални, Управление - mngmnt Tagged with: , , , ,

февруари 9th, 2015 by Денислав Георгиев

Вчера публикувах статия „За народната и личната просвета“ в която обясних защо според мен държавата трябва да плаща за образованието на всички деца в България. Дори на тези, които учат в частни училища. Естествено на всички по равно – който иска частно ще си доплаща.

3D макети по темата "Космос"

3D макети по темата „Космос“ в ЧДГ „101 Защо“

Изумен съм колко критици на предложението се появиха. Без особено ясна мисъл и с единствената логика – богаташите имат пари да си плащат. Е, аз не се чувствам богаташ, макар детето ми да е в частна детска градина. Изборът е следствие на много фактори – от една страна нямаше място в държавна, от друга услугата се оказа много качествена, и от трета нямам никакво желание да сменят средата на детето си на 5 годишна възраст,само  защото евентуално се е отворило местенце за него в „системата“.

Та, до този момент държавата България не е дала 1 стотинка за образованието на детето ми. Кати може да чете, пише, смята и даже поназнайва английски без властта в страната да има каквато и да е заслуга за това. Но да не бъдем черногледи.

Финанисрането, което бюджетът трябва да е предвидил за образованието на всяко дете у нас, няма да покрие толкова голяма част от месечната ни такса. Даже звучи безумно, как едва ли не ще се нароят частни училища и градини, които ще смучат държавната пара. Това са пълни глупости. Било лобизъм….пак глупости.

Из урока, защо кивито е полезно и има 4 пъти повече Витамин C от лимона. Безспорно това е лобистки урок в полза на вносителите на киви...

Из урока, защо кивито е полезно и има 4 пъти повече Витамин C от лимона. Безспорно това е лобистки урок в полза на вносителите на киви…

Има елементарна икономическа логика. Да приемем, че в частните учебни заведения качеството е по-добро и децата постигат по-добри резултати. Има достатъчно статистика за това. Ако приемем, че цената на месец е 700 лв. и могат да я плащат X семейства след промяната на закона децата ще получат нещо като ваучер да кажем за 200 лв. на месец. Така таксата реално ще падне на 500 лв. Т.е. достъп до по-добро образование ще имат повече семейства X+Y. В същото време държавата ще изпълнява ангажимента си към всички свои граждани и разбира се данъкоплатци.

Има и много загрижени за народната просвета люде, които в това решение виждат нейната смърт. Децата ще избягат от държавните училища…и те ще умрат. А не се замислят, че ако повече деца излязат от тази система ще се отворят повече частни училища…които ще наемат най-добрите учители за повече пари. Т.е. ще се създаде конкуренция. За да отговорят на това, държавните/общинските училища ще са принудени да вдигнат нивото, дисциплината и да си попроменят отношението. Т.е. още една полза за хората.

franklin

Парите трябва да следват ученика и да отиват към качествени, а не псевдо образователни институции. Контролът за това естествено ще бъде в държавата. Ако тя няма ресурс да го осъществи – ще има много измами. Но ако има много измами, вината няма да е в родителите, които и сега плащаме много. Трябва да има ред!

Аз съм Денислав Георгиев

През годините съм се занимавал с дигитален маркетинг, спортен мениджмънт. младежки политики и бранд журналистика. Обичам да чета. Днес съм изпълнителен директор на Ботев Враца с акцент развитието на младите таланти в школата на клуба. В свободното си време консултирам млади футболисти в първите им стъпки като професионалисти. Баща съм на две деца 🙂

Posted in Книги, Остросоциални, Политика, Предприемачество, Управление - mngmnt Tagged with: , , , ,