февруари 24th, 2016 by Денислав Георгиев

Една от най-глупавите български поговорки гласи: „Не ща акъл, пари ми дай“. За съжаление много организации у нас са достатъчно арогантни, за да следват тази максима. На границата между безотчетния социализъм и войнстващия популизъм. И логиката им е желязна:

„Нашият продукт е толкова гениален, че малцина го разбират и се възползват от него. Той е твърде елитарен, за да бъде масов и следователно е твърде скъп, за да могат ценителите му да си позволят реалната му цена. И за да има какво да оценяват ценителите, цялото общество трябва да плаща…ама не пряко с пари от джоба си за билет, а непряко чрез общинския или национален бюджет.“

ivta_350x260.gif

Тук идва и най-логичният довод: „Обществото не може без култура, изкуства, спорт, граждански сектор и т.н. Някой трябва да се занимава с нещата, от които не се печелят пряко пари, но които са важни за развитието ни и за възпитанието на децата.“ И все пак някой трябва да плати за тази благородна работа, защото все пак тези, които я работят трябва да живеят достойно.“

Възможностите са няколко – преките потребители да си плащат, частен инвеститор да вложи средства, някой меценат да си достави удоволствие като вземе под крилото си дадена организация или… данъкоплатците, които не ползват продукта/услугата но солидарно харчат за нейното съществуване.

С годините се е доказало, че истината е някъде там. Трябва да се намери компромисно решение. Преките потребители да се ангажират, обществото малко да помогне и да се намери меценат или фирма, които също да участват в проекта. Звучи ясно, но тук се появява дебелата червена линия. Тя дели организациите, които работят от тези, които ги мързи. Първите намират начин да увеличават собствените си приходи, а други намират извинение да не го правят. Обикновено, защото са твърде заети да бъдат елитарни.

Разбира се при повдигане на въпроса за собствените приходи, най-често следва стандартен отговор: „Няма пазар, хората нямат пари, стигнали сме максимума на своите клиенти и цените към тях. Всяка допълнителна стотинка е свръх усилие.“

Тук си задавам смятам логичните въпроси:

1. Ако първата група – преки потребители – е много малка?

Къде е границата между популярното или виртуозно изкуство (което лесно се продава, защото е създадено според пазарното търсене или наистина е уникално качествено) и бутиковото изкуство, което се създава за твърде отбрана аудитория? Къде между двете крайности е това, което хем няма достатъчно публика, хем е достатъчно значимо и заслужава обществото да го финансира дори и без да го ползва пряко?

2. Ако първата група – преки потребители – е твърде бедна?

Да приемем, че културният продукт се произвежда във Враца. Най-бедният регион на ЕС. Да кажем, че хората, колкото и да имат желание, не могат да си позволят да харчат малкото си пари, за да гледат опера или балет всеки месец? Не е ли логично да си помислим, че при толкова слабо платежоспособни преки клеинти следва да приемем, че и обществото (т.е. бюджетът на общината) също е малък и не може да си позволи да отделя много средства за този продукт?

3. Ако все пак е важно?!?

Разбира се има вариант, в който хората са много бедни, бюджетът е малък…но все пак обществото много обича балета. Тогава то само намира начин, да го финансира. Намира спонсор извън общността, убеждава най-заможните си членове да подпомогнат начинанието допълнително и т.н.

4. Или може би има и друго решение?

Общността цени балета, но не може да си позволи да ходи всяка седмица на представления. Има ресурс за 3-4 постановки в годината. Тогава или се организира и посещава балетен спектакъл на друго място, или кани добри балетни постановки няколко пъти в годината. Докато забогатее.

AF_Eng_RGB_LARGE

5. Какъв е реалният проблем?

Когато една общност много държи да придобие нещо, то тя намира начин да го получи. Реалният проблем, е когато няма общност, която реално стои зад дадения продукт, но има общност, която много държи да го създава.

Да кажем, аз и моите приятели много държим да играем балет. Но освен това държим да сме професионални балетисти. Да си имаме зала, сценографи, декори, хореогрфи, озвучители, осветители, гримьори, чистачки…че даже и директор. И да сме си професионалисти. Пазарната реалност не ни интересува. Ние искаме да се издържаме от балетното си майсторсво и освен това някой да издържа семействата на изредените в предното изречение хора.

Аз лично стигам до един твърде логичен извод. Този, който създава продаваем продукт – печели и живее добре. Този, който създава добър продукт, старае се, но не намира достатъчно публика – получава малко помощ от общността. Този, който твори за себе си и единствената му публика е приятелският му кръг, а пазарът не го припознава, има цели два избора пред себе си.

Или започва да прави нещо, което е ценно за повече хора.

Или продължава да се забавлява за собствена сметка.

Няма да е професионалист, а ще е доброволец/аматьор/самодеец. Ще печели парите си от друг бизнес, а ще репетира и ще поставя балетните си спектакли като хоби. Приходите от билети ще покриват преките разходи и евентуално ще остават пари за почерпка с колектива. Икономиката печели двойно. От една страна този явно талантлив човек ще влага енергията си в нещо продуктивно и ще печели добре от него. А допълнително ще бъде и артист, който ще радва своята публика и ще си изкарва допълнителен доход под формата на скромни хонорари. Без обществото да има непреки разходи за това.

Май звучи твърде разумно?

Аз съм Денислав Георгиев

Баща съм на две деца. Приятел на всеки, който е готов да гради въпреки обстоятелствата. Съвети давам само на тези, които ги поискат. Занимавал съм се с дигитален маркетинг, спортен мениджмънт, младежки политики, бранд журналистика и развиване на публични взаимоотношения и репутация. Обичам да чета. От края на 2015 г. съм изпълнителен директор на Ботев Враца.

Posted in АрТ, Остросоциални, Управление - mngmnt Tagged with: , , , ,